Нищо

Умрях бързо като нощна пеперуда.

Формите на думите изпаднаха от своите значения.Някъде се изфалшиви тон, имитиращ чувство.Аз вече знам какво направи преди няколко вечери.Поигра си на любов и изчезна.Разтвори се в една химера и тишината изпищя от страх, че пак ще побере в себе си Нищото от мен.

Не знам как изглеждат сълзите, но мога да ги вкуся.Една мечта не успя да се порасне.Абортира в липсата на усещане и парадокса на случване.Сега съм само въздишка.

И не че се опитвам да те върна, но как да убедя всички душевни заседатели в мен, да пледират - невинен?

Луната вече е никому нужна.Ти няма да усетиш, че ме няма.Протоапокалиптична тишина и празно...Затаяваш дъх в мига на сътворението- такова недочакваш.Думите са изморени от смисъл. Да не се преструваме, че го има. Изтъкан от страх, създай Вселена, в която ме няма и не докосвай повече моята.

Аз съм страхът и думите, които търсиш и не изказваш.

Някой изобщо получи ли най-доброто от теб?

Умрях като нощна пеперуда.

На Всички, които се научиха да си тръгват бързо.