Отвътре

 Изпитах силното желание да те убия. То се разнесе из кръвта ми , стигна до атомите на всичките ми органи. Исках да видя черепа ти смачкан.И понеже  винаги мърдаш твърде много и говориш твърде бързо, си реших проблема с един точен удар с опакото на гаечения ключ който ми беше под ръка. Беше твърде лесно, защото макар че беше до мен, беше другаде(както винаги). Устните ти не отрониха  и стон.Хм...странно.Жив или мъртъв..- все си еднакво експресивен.

Ти и характерът ти сте доста тежки ( винаги ти е трябвала диета „морал и чест“, но ти не обичаш ограниченията). Малко трудно те качих на колата, но успях. Нали съм „твоето момиче”?

-Ще отида  да си купя цигари и после отиваме право при Петров.Ще ме изчакаш в колата , нали? Всъщност, извинявай, вече няма къде да избягаш..- прошепнах в ухото ти, докато закопчавах колана.  След като скрих теб и колата, в храстите, до сметището на паркинга пред супермаркета, влязох да си купя цигари. Набрах бързо номера на Петров:

-Идвам.Разчисти гаража.
-Сега?2 и 30 е!Какво му направи??

 Затворих. Не обичам да говоря по телефона, а и винаги правя добро първо впечатление. Връщайки се в колата те намерих подпрян на дясната ти страна към стъклото.

-Колко пъти да ти казвам как не харесвам десния ти профил? Взех алкохол, портокали и цигари? Искаш ли джин? Не, чакай, не ми отговаряй- знам,  че мразиш джин.Ти обичаше уиски, нали? - Забравих да запомня (както ти обичаше да ме забравяш от време на време). Тази вечер е моя.Моят алкохол. Моята тайна. Моите цигари.Твоята  аутопсия. Само ми се иска да разбера нещо преди да те заровя.Целувка?.Не искаш ли? Хм.. нищо – и жив съм те целувала студен.

***

-Кога успя да изчистиш гаража и да свиеш коз?- директно запитах Петров, който ме гледаше учуден докато излизах от колата..

-Чакай малко…Това .. Т-т-той ли е..? – Петров  изкриви в странен ъгъл главата си, гледайки седалката до шофьора и задаваше реторични въпроси , за да си спечели време да установи точно колко мръднала бях тази вечер.

-Да, помогни ми да го свалим и да го сложим на масата в гаража.

-Не е имало нужда да му слагаш колан- едва ли е бързал да ходи някъде.Вече. С какво постигна този изумителен ефект - да го накараш да стои на едно място,  до теб,  толкова дълго време..?

-Гаечен ключ- отсякох аз- Опаката страна.Дръж. На 3 – Изнасяме!

..1..2..3..

 ***

-Голяма дупка е тук, Петров..Можеше да дойдеш у нас, ама тук той се вписва идеално в интериора.Както и да е.- и запалих поредното си Марлборо.

-Какво търсим днес?- ловък със скалпела и подръчните си материали ,моят добър приятел беше проницателен и не забравяше важните въпроси.

-Чувства!-изкрещях -Искам да откриеш чувства в него !Някакви!Разрови го!Търси го ако щеш в дванадесетопръстника му.Но намери нещо за мен.

-Грехота е да не почерпиш.От 20 минути седя и те чакам да разлееш! – Петров гледаше жадно бутилката Savoy , оставена небрежно до трупа ти.

Час и 20 минути по-късно.Нищо.Неловко мълчание.
Много трева и алкохол по-късно реших,  че вече съм на ръба на най-високата скала на търпимостта си и ще скоча всеки миг оттам:

-Нищо ли не откри…!?

-Ами.. малко ръждясала ревност, кълбо от страх..А, чакай.. мда,  огромно доверие към теб, пръснато по цялото му тяло..Още е топъл, ако искаш погледни и ти..

Надвесена над тялото ти, в този гараж, под тази малка 60-ватова крушка, наистина изглеждаше топъл..И почти те докоснах..Зарових ръце в стомаха ти..Почти заплаках неоткривайки  нищо за мен, когато изведнъж напипах нещо…Усетих , че съм на път да напипам нещо голямо и помолих Петров да ми помогне да си дръпна от коза му.Последната дръпка за тази вечер.

Изведнъж ровичкайки в тялото ти, както не можах никога да разровя чувствата ти, осъзнах че напипвам крило. Дръпнах силно и с Петров останахме учудени…Умираща пеперуда агонизираше в ръцете ми..Толкова красива в смъртта си…Неосъществена в красотата си.Зъзнеща от страх да не бъде низвергната…Тя спря да мърда в ръцете ми..

-Е, какво мислиш? - с треперещ глас и напълнени със сълзи очи попитах Петров.

Той се загледа в отворения ти торс и заровичка нещо със скалпела:

-Мисля, че намери това, което търсеше.
-Но...то не е живо..

***

-Тръгвам си! И този път е завинаги - каза ти , докато дърпах от цигарата си, наблюдавайки празната нощ през прозореца си. Дори не те погледнах:

-Чао.

Трясъкът на вратата усетих в стомаха си.