Теория на всичко

Порязвам се по ръба на погледа му. Кръвта ми внезапно спира и търси ръката му.

 И аз мълча. И той мълчи. Аз от самота. Той...от инат(може би).  И търси винаги чужди очи.На това му викали „Великата любов“. Не мога да го изгубя, защото вече сме забравили как да се намираме.

 И не в това е драмата. А в очите ми , които го търсят в тълпата от празно. В клечката кибрит, с която паля цигарата си в тишината. Във фалшивия ми смях, когато го чакам да влезе през вратата. В очите му – еднакво тъжни с моите. Драмата е в невъзможната граматика на „Аз сме.“  В  „Намери си някой по-добър“. „Добре“. „Майната ти“. „Не, чакай!“ и после звук от счупените кости на доверието  и жалване пред приятел на по чаша признание.Признанието.. и то наполовина. ½ обичане до никъде не стига.

 После пак избираш друга. Аз търпеливо изчаквам да решиш геометрията на глупостта си. Математически си ми неизвестен.

Ти от ляво си добре наместен. И така до днес. И така до плюс безкрай..

 Докато спрягаме глаголи в бъдеще „недоизмислено и невъзможно“. Докато аз туптя с морфемите на твойто име.

На А.