След

Седмица по-късно възглавницата още мирише на теб. Егото ми се подаде от кофата за боклук и ми се изсмя. Запратих четката ти за зъби отвъд. Накъсах пакетчетата с  чай. Мухъл. Подобно проектовръзката ни мухълът беше на дъното на чашата ти.

Но не пребъде.. 

Ти пак тежеше на клепките ми на разсмъване. Не знам дали един от нас поне усеща , че ме няма. И... че съм сама. И тук е празно. Четири стени , а нищо в тях. Усъмнявам се дори в собственото си съществуване. Една ужасно, шумна, синя, тежка тишина, в която липсват двете ти ръце да ми напомнят, че не съм проекция на нечия мечта. Не съм за теб и бях за малко. Уж знаех, а тапетите крещят. 

Аз просто забравих, че нямам крила. Някакво грахово зърно ми убива от твоята страна. Не изглежда да има наместване. Ще болиш. После ще заглъхнеш.. Толкова тихо както дойде. 

Но ти не знаеш. Ще остана просто някоя от многото любови, която не пита „Защо?“

Най-ценните неща не се държат в двете ти ръце.

Но не си порасъл толкова високо, за да знаеш...