Реквиемно

„Свали си пагоните.Те са за истински мъже..“

Задръж бакшиша. И без това ще ти е за последно. Най-тъжната любов се е дотътрила до коленете ми и плаче.Боли я от отварянето на очите й. Ръцете ми са непотребни, за да я обгърнат.Ушите ми не искаш да я чуват.Доверието й  бе на кредит.Тя ще вярва в тебе още няколко секунди и ще те ипотекира.Защото трябва двете с нея да си идем.Не сме ти нужни.Светлината в бялото на окото ми са лъжите, които изсипа.Когато съм ненужна знам да си отивам.

Не те очаквам вече.И да звъннеш. И да дойдеш.Всъщност си отидох още в началото на юли, но ти май не разбра.Не усети, че боли от тръшването на врата, към която не гледаш.Не съм обидена.Аз съм цялата разочарование.И то е кръстено на теб.За мъничко умрях в началото на юли, сега по-мъничко боля.Не страдам, че те няма,а че стените крещят.Мълчанието, което всъщност, много казва, ме затвори в прашното си безвремие.И „мъничкото“ се натрупа.Не понесе твоя фалш и ампутираната ти мъжественост.

Започнах да разбирам как мълчиш.И си отивам.

На С.