Равносметка

За двама от мъжете си въобще не съжалявам...

Макар след тях да се връщах като от стрелбище.С едни разстреляни  доверие и чест.Аз бях мишена.Първа резерва.Презареждах търпение.Отивах пак...Сега съм цялата спомени.Не знам в кое лице да им говоря, в кое число да спрягам грешките им.Страст до разпад.Карнавал на усещания- или липса на такива.

След  тях остана само примирението.Двете очи на бъдещия ми мъж, на когото ще родя децата си.И когато ме погледнат с укор в обществото, аз тихичко ще изкрещя истината за живота: Голямата Любов деца не ражда.

В живота няма вечни чудеса и всичко след това е просто прозаично.Думи, които не чуваш.Лица, които не запомняш.Предписваш си никотин за болкоуспокояващо.Стаята е грозно празна и мирише на Red Label.Думите болят. Затова предпочитам тишината.Няма да сбъдвам ничии мечти - две такива ми бяха отнети.И бих охулила съдбата, ако възрази за моето надяване.Самотата е нарочна.Няколко „Съжалявам“ и таванът ти прокапва.Аз съм ходещ мазохизъм.Плащам наем „усещания“.И съществувам.

Не ги виня, че си отидоха без време( звучи като емоционален некролог), защото онова, което търсят всички, се събираше в два чифта очи.Но аз ще се усмихвам...Раздадох всичко до последния си атом.

Голямата Любов деца не ражда.